История на село Асеново
„ Пътник, който от гр. Никопол иска да навлезе в България, ще вземе шосето за Плевен” така започва своята история преди 54 години в 1938г. главния викарий на Никополския диоцена и енорийски свещенник на с. Ореш Свищовско – свещеник Исидор Антонов Делин.
Роден и израстнал в с. Асеново, Исидор Делин решава да напише за спомен послучай 250 годишншната от Чипровското въстание. 200 годишнината от заселването на чипровчани в Банат и петдесет годишнината от завръщането на винганци в България една кратка история за спомен на бъдните поколения. От нея всеки може да научи историята не само на Чипровското въстание, но и теглилата на избягалите българи във Влашко и тяхното завръщане през 1892г. отново в родината.
Това ни дава повод на нас доживелите 100 годишнината от завръщането на винганци чипровцани тази година да припомним на хората родени, израсли и свързани по някакъв начин с малкото, но китно селце намиращо се по думите на свещеника между два „баира” Асеново за съществуването на хората му и неговата история, свързана със различни преживявания.
Селото е заселено предимно с българи – католици, но по – късно през 1919/1920г. тук се заселват и православни българи от балкана и околните села.
Иска ми се да разкажа много неща за хората живели дълги години в изгнание, но запазили българския дух и решимост и при първият удобен за времето момент да се завърнат в своята родина, но ще ми бъде трудно да предам страданията и униженията, които са преживели и неописуемата радост след завръщането им, но ще се опитам да предам някои разказани вече от истрията моменти в живота на асеновчани. Позволете ми да започна от програма на Чипровското въстание, за което особена заслуга имат софийският архиепископ Стефан Княжевич, никополският епископ Антон Стефанов, Петър Богдан водител на движението.
Петър Парчевич духовен проповедник на движението кардинал Бонвизи, които с всички сили и умения се опитват да запазят вярата на хората след страданията и погрома. Тези хора мечтали за свобода, ще доживеят по – късно и погрома и униженията заедно с братята по съдба населили Австрийско и Влашко, но във всички свои начинания запазват своя родолюбив дух и желание за вяра на хората в бога за преодоляване на всучки трудности.
Настанени под покровителството на император Леополд и Карл VІ българите получават някои облекчения от данъци, които пък им помагат да оцелеят. За връщане на вярата у хората от Рим е поискано назначаването на нов диоценз за такъв е нозначен Никола Станиславович, който не се завръща в България, но от Влахия управлява своите пасоми от Никополско и Свищовско. Почти 27 години в района ни не е било давано Миропомазване, понеже владиката не е могъл да си обикаля папството.
Но да оставим намиращите се в България католици и да се обърнем за малко при хората, останали под закрилата на Мария Терезия, заела престола на баща си Карл VІ, която потвърдила разрешението за мястото на заселването на чипровчани между Арад и Тимишуара с Винга. Първата им работа била да построят църква и манастир и с много настояване успели да устоят на исканията си пред властите. Жителите на Терезиополис, така се наричала Винга до 1752г.. В 1771г. общината успяла да си построи църква, която по – късно била опожарявана седем пъти, но се е запазила и днес и през м. VІ бе чествуван 100 годишният юбилей на построената за последен път църква. „В 1890г. се положили основите на една голяма черква – УНИКУМ в Банат. Тя е на чист готически стил от три величествени кораба, с широк презвитериум на големия олтар, две сакористии от двете страни, с по една лоджия (салон за видни лица)”
На 12 юни храмът бил тържествено осветен. Нека ме простите за послеписите и оттегчителните разкази за изгнанието, но ми се иска стъпка по стъпка да проследим прадедите ни в изгнанието и страданието, което са преживели, но вярата в бога е била тъзи, която им е давала сили, за да оцелеят в трудните годни на робство и войни.
Тъгите на българите са свързани и със спънките от страна на властите за изграждане на българско училище, но след много упорства и това е постигнато. Едва в началните години след края на войната след 1877г. С много постъпления и уговорки посетителите пратенци получават разрешение да се завърнат в България и през 1888г. Мартин Мартинов основава селото Дълбок геран, но поради липса на вода получават разрешение да се заселят на ново място, ненаселявано досега по слата на закон за населяване на ненаселените земи от 20 май 1880г. указ №212дрв. бр. 46 от 31 май 1880г. по силата на който са оземлени всички семейства V 75 фамилии. Годината трябва да се запомни 1892г. пише в спомените си свещеника И. Делин. Първите годни не е имало черква, нито постоянен свещеник. В къщата на Гюра Мескин са се служили литургиите от отците Амвроз Галярди, Гаврил Фери и Хенрих Дулсе. Спомените за първата коледна литургия от отца Хенриха едва ли ще могат да си спомнят сега някои хора, но може би по спомени от техни близки ще узнаят, че премръзанал от студ свещеника искал да му дадат студена вода за краката и им обяснил, че когато са премръзнали не се слага топло така хората от онова време гледали на него като на „велика светия”.
При постъпките до владиката хората получили назначен вече за селото свещеник – Павел Корселис – това било в 1894г.. Първият параклис бил построен същата година от Гюра Мескин. Първото миропомазване е извършено от Н. В. Преосвещенство Г. Г. Хенрих Никополски в 1895г. Понеге всичко е било много малко в Параклиса влизали само свещеникът, владиката и децата, а хората стояли отвън. Първите черковни настоятели били Митко Чоканов и Антон Делин. Същата година – 1895г., билро разрешено започването на църква, определили сегашният парцел за черковен двор, измерили четири ниви за издръжка на църквата и свещеника.
Планът е бил начертан 12м. дълга, 6 широка, с три големи прозореца на изток: до нея прилепен до олтарната стена енорийския дом на свещеника, състоящ се от две стаи и маза. Всички помагали, владиката и енорийския свещеник дали пари да дървен материал, за тенекето на покрива. Августин Платин безплатно и сам извършва покриването, Иван Делин бил изпратен да моли за икони, свещи, статуи и други вещи във Винга. Отец Павел сам поставил стъклата на джамовете. Примерът го предавам дословно по думите на Отец И. Делин „за назидание и пример на сегашните и бъдещите поколения, да знаят как бащите и дедите им са построили първата черква и са поддържали Вярата и Домът Божи”. Първият домакин на модерното за онова време стопанство бил Мито Шербан. През годините когато той се е трудил, показвал честност и трудолюбие.
През 1896,7,8г. асеновчани се надпреварвали кой какво ще подари на черквата: Гашпар Мескин е купил от Тирол хубавия голям олтар, Антон Делин пак оттам е подарил една статуя Христос Възкръснал. Антон Хаджия е купил статуя на св. Иван Непомук, мъченика на изповедната тайна, за нея той срещу дома си построил параклисче, което намери злосторници да го похабят и затрият завинаги. Други семейства подарявали икони, скромни предмети за храма на богослуженията. Гашпер Денов е направил безплатно кръста над входа на черквата и други потребни предмети. Дърводелеца Мапи Грос е изработил дървените пейки, поставил новия олтар и му направил нужните три стъпала.
Една, две години след това жителите построили и камбанария на черквата. Намерили средства и на входа построили две стаи и предверие както в големите черкви и на покрива на новата постройка поставили две камбани, които да призовават богомолците на черква. Каква голяма радосте била, когато за първи път в селото са оттекнали гласовете на камбаната – това е бил „Гласът Божи”, който е бил чуван във всички краища на селото. Отец Павел поуморен от всички трудове и лишения поискал почивка и през август 1901г. заминал за Рим, но оставил на Асеново хубави спомени и добри дела.
След отец Павел за енорийски свещеник е бил изпратен отец Йероник Шмит, ирландец, доста стар вече, той имал за помощник отец Донли сащо ирландец. Най – трудно им било да изучат езика, защото английски и български съвсем не си преличат. От 1091г. Н. В. Преосвещенство е имал за Коадютор монсеньор Яков Роасан. Французин, голям дарител на църкви в енорията. Той реши да направи в Асеново храм по – достоен за „Господното величие”. Основният камък бил положен в 1907г. от отец Йероним, негови помощници били изпратени двама белгийци Тодор Кремер – зидар и Теофил Върбек – дърводелец, който изработил всички дървении. Новата черква е била осветена от Н.В. Преосвещенство Хенрих Дулце в 1909г. Една снимка направена тогава увековечава този спомен. След това старата черква биде разпределена на четири стаи.
Старите асеновчани са имали една жива вяра в „Бога, един и троен”, великата тайна на християнството изповядвали на дело. Няколко души работници в САЩ по точно в Северна Америка, събрали суми помежду си и от други Вингани на работа там и издигнали хубавия паметник „Св. Троица” пред църквата на площада. Този паметник е осветен от владиката Дулце в 1910г. От този ден – 10 октомври – този паметник говори на асеновчани (макар, че е почти скрит в озеленените алеи и умишлено посадените дръвчета да го скрива) и на минаващите през селото и това място за Бога в чието име ние сме кръстени.
Имената на дарителите са много, те и сега се виждат изписани по колоните на паметника.
През последните години, до тринайста година, отец Йероним останал вече сам поостарял от годините поискал помощник, който му бил даден от владиката. Това бил асеновчанинът Петър Г. Карабенчов (Методий). В 1915г. отец Йероним напълно ослепял и се оттеглил в манастира в Русе, където починал в 1917г. Отец Методий водил енорията до 1920г. Водените войни през последните няколко години довели да промени в енориите. На 28 август 1920г. в Асеново пристига отец Сефан Брагилия (италианец). Когато постъпил новият енарист черквата не била изографисана. Един млад художник от Плевен изявил желание да извърши това. Йосиф Киш работил, а Асеновчани се надпреварвали да вземат дял в това дело. Така например за образите на светите Петър и Павел било платено от: Петър Мескин, Франко Каликин, Тодор Иванов, Иван Делин, Марко Транкул в. Петър Целев. Картината на Дева Мария, скърбяща с умрелия Исус на ръце била платена от дружеството на светите Броеници. Черквата добила много хубав вид, настройваща човека за молитва. През 1927г. за общото добро на енорията владиката разместил свещениците и на мястото на отец Стефан бил поставен Фабиян Кнобен. За късо време той успял да привърже всички деца, които в малкото свободно време тичали все при него. Но направил много добри дела, така например поставил на не толкова красивата камбанария един часовник, подарен от отец Стефан преди заминаването му. През април 1928г. отново владиката връща отец Стефан, който в 1928/1929г. построил двете хубави камбанарии, които стрували 175 000лв. Владиката подарил тенекето за черквата.
Поставили на дясната камбанария хубавия часовник, който показва на всички хора, че живота си тече.
За помощник отец Стефан в 1937г. получил Яков Пеше, италианец, много деятелен свещеник, който прави изключително много за хората – хор за песни, отличен „школуван черковен певчески хор”, който се помни и днес от много хора. Това обаче не му стигаше, той събра хора ентусиасти и направи Духова музика от 14 музикални инструмента...